Усещам твоето присъствие около мен в празната стая и не съм сама.Сенки на самодиви оплитат прекрасен венец по стените.Щурчето отаън приспивна песен ми пее.Но моят сън бяга далече от мен-витае някъде из далечлите горски усои име кара да се лутам в пороя от мисли,който ме връхлита всяка нощ.

 Незнайно защо чувам твоите стъпки отвън,отивам до прозореца(още виждам следите ти и чувам тяхното ехо),но сега там е пусто.Тъмнината ме натъжава,защото тебе те няма там.

 Лягам отново и викам съня си на помощ,а той не ме чува.

 Защо никой не ме чува,когато безпомощно плача и протягам ръце напред?

 Никой ли не желае да усети топлината на моята прегръдка?!Тя е изпълнена с нежност и очакване,но няма кой да поеме моите малки женски длани и да ги дари с опианнението на своите ласки.

 Искам да извикам,да крещя от болка!Но ще ме чуеш ли?Искаш ли да ме чуеш?Можеш ли да отвърнеш на моето ридание?Ти,който дори не знаеш за моето нещастие.Да,точно ти,който мислиш,че не ще те пусна в обятията си.

  Опомни се,човече!Избягай от своята самотност и ме освободи от моята-тази мъчителна спътница на ншите нощи.Тя ни прави нещастни,измъчва ни.

  Хайде заедно да я прогоним!Завинаги!

 Не бягай от моя поглед,протегни ми ръка и да избягаме заедно от своето бреме.Да потърсим заедно онова красиво битие,което наистина заслужаваме.

  Хайде,не се страхувай!Ето така…

  А сега смело напред!Назад не трябва да се обръщаме-там е нашето нещастно минало.

 Побързай,ето вече сме далеч от него.

  А сега ме обичай свободно и истински!!!

Отново зловещо ме сграбчи,

до болка празната стая

и само за твоите ласки,

както всяка нощ си мечтая.

Преследва ме твоята сянка

и утрото сррещам със нея.

Отне ми последното щастие

и за теб непрестанно копнея.

Ще ти се върне,самотнико,

твоето хладно бездушие

и ще търсиш тогава безпомощно

моето жалко тристишие!

       Вкусът на времето

          ще те накаже!

Когато ни споходи любовта

престабваме да бъдем себе си.

Дори да газим във калта-

из космоса душата рее се.

завихрени от дива страст.

В сърцето огънят гори

и то говори вмести нас.

от нашата въздиишка спира.

В нас сякъш жаждата е утолена

и в знойно лято, и във люта зима.

красиви и добри ни пртави,

едничко чувство въвгръдта-

безмерно щастие ни дава.

Напират пак сълзите във очите,

кънти във мен прелялата тъга.

И търся във смъртта си аз почивка,

зашото тази нощ отново съм сама.

Отново бурен вятър ме понесе

и пак ридая,страдам и търпя.

Дали ще си възвърна  сън и песен,

когато тазии нощ отново съм сама?

Виновна ли съм-за любов копнея,

за капка нежност,зрънце топлина.

Но да извикам от любов не смея,

виновна ли съм,че съм пак сама?

Не знае никой колко ми е тъжно,

как чезна някъде отвъд света.

И всички спят,навън е тъмно,

а аз отново съм съвсем сама!